Михаил Арнаудов

От Gabrovowiki
Направо към: навигация, търсене
Статията е отпечатана в "Априловски свод", Научноинформационен център "Българска енциклопедия" при БАН, Петрана Колева, 2009 г.
Акад. Михаил Арнаудов. Изображение: panteonmacedonia.wordpress.com
Обща информация
Роден 5 октомври 1878, Русе
Починал 18 февруари 1978, София
Дейност литературовед, фолклорист, етнограф
Logo gabrovodaily.jpg Logo fbpage.jpg


Акад. Михаил Арнаудов е автор на първата монография за родоначалника на новобългарската просвета — „Априлов. Живот, дейност, съвременници (1789—1847)“ (1935, 2 изд. 1971). През 1940 г. осъществява първото издание на Априловите съчинения и писма — „В. Априлов. Събрани съчинения“.

Биография

Михаил Петров Арнаудов (5 октомври 1878, Русе — 18 февруари 1978, София) — български литературовед, фолклорист, етнограф. Завършва славянска филология (1898) във Висшето училище (днес Софийски университет). Специализира индогерманско езикознание, философия и литература в Лайпциг и Берлин (1898—1900); през 1903—1904 е на специализация в Прага, където защитава докторат по философия, славянска филология и индология. Прави научни проучвания в Париж и Лондон (1908—1909). Доцент (1908), извънреден професор (1914), редовен професор (1919) в Катедрата по сравнителна литературна история в Софийския университет; ръководител на катедрата (1928—1944). Директор на Народния театър в София (1926). Академик (1929, член-кореспондент 1918), член на Украинската академия на науките, на Унгарската литературна академия „Петьофи“, почетен доктор на науките на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943).

Изследовател на Българското Възраждане

Арнаудов изследва основни проблеми и дейци на Българското възраждане (Георги С. Раковски, Неофит Хилендарски-Бозвели, Иван Селимински, Паисий Хилендарски, братя Димитър и Константин Миладинови, Софроний Врачански, Любен Каравелов и др.), видни български следосвобожденски писатели (Иван Вазов, Пейо К. Яворов, Кирил Христов), западноевропейски и славянски писатели (Йохан Волфганг Гьоте, А. С. Пушкин, Хенрих Сенкевич, Алфонс дьо Ламартин и др.). Има приноси в областта на литературната теория, на етнографията и на фолклористиката. Богата е и редакторската му работа — редактира и издава съчиненията на редица възрожденци, през 1925—1943 е редактор на сп. „Българска мисъл“, в което освен художествени творби се печатат литературни, езиковедски, исторически, археологически, философски, обществено-политически, естественонаучни и др. материали.

Първи изследовател на Васил Априлов

Проучванията и публикациите на Арнаудов, посветени на Васил Априлов, имат фундаментален характер. Той е автор на първата монография за родоначалника на новобългарската просвета — „Априлов. Живот, дейност, съвременници (1789—1847)“ (1935, 2 изд. 1971). По време на работата си над нея авторът замисля, а през 1940 осъществява първото издание на Априловите съчинения и писма — „В. Априлов. Събрани съчинения“. През 1957 публикува още шест Априлови писма (Изв. Инст. бълг. литература, 5, с. 484—497). В труда си „Творци на Българското възраждане. Първи възрожденци“ (1, 1969) помества очерк за Априлов, в който отново го поставя наред с най-значителните първи български възрожденци. Арнаудов подчертава, че тъкмо като Паисий и Неофит Бозвели Априлов „ратува енергично за създаване на български книжовен език в съвременен дух, за прогонване на гръцката йерархия и дори за извоюване на автономна Българска патриаршия“ (с. 56). В книгата се изтъква, че „Априлов е един от първите българи, съзнали дълбокия смисъл на черковното движение“ (с. 345); посочва се, че ненапразно дълго преди да се осъзнае ролята на Паисий като предвестник на Възраждането, Априлов е смятан за най-значителен български будител, защото съумява „да възприеме и да доразвие идеите на Венелин, за да обоснове най-авторитетно борбата за отхвърляне на елинизма и за създаване на ново национално съзнание у българите“ (с. 354). Арнаудов е автор и на множество научнопопулярни статии в българската периодика, в които изяснява различни страни от живота и делото на Априлов.

В книгата на Искра Арнаудова „Михаил Арнаудов...“ (1977) са цитирани мнения и мисли на Арнаудов за Априлов, които показват, че личността и делото му занимават неговия изследовател до края на живота му и той продължава да уточнява и задълбочава свои по-ранни оценки и постановки. Арнаудов изтъква например, че „емоционално-интелектуалният патос на Паисий намира истински широк отглас едва след основаването на Габровското училище от Априлов през 1835 и проповедта на Бозвели в Цариград, с което започва широкият поток на българския възрожденски патриотизъм“ (с. 139), че „мнимите мирни възрожденци като Софроний, Петко Славейков, Априлов стоят не по-долу като пророци на бъдещето от размирните борци като Раковски, Каравелов, Ботев. Критерият за величие трябва да бъде винаги продиктуван от моралната сила и идеализма на дадена личност, взети в условията на своите социални и национални възможности“ (с. 98).

В сборника „Докога сън дълбок?“ (1942) Арнаудов редактира избрани съчинения и писма от неразлъчния от Априловото дело Неофит Рилски; посвещава му и очерк в книгата си „Строители на българското духовно възраждане“ (1954). Подробно са осветлени от Арнаудов и връзките и взаимоотношенията на Априлов с многобройни негови съвременници в България, Русия и други славянски страни. Трудовете на Арнаудов за Априлов запазват и до наши дни стойността си на един от основните източници за живота и дейността му.

Източници

Априловски свод. Съст. Петрана Колева. София, Научноинформационен център "Българска енциклопедия", 2009, с. 49-50

Д и м о в, Г.: 1) Науката — призвание и съдба на един живот. — Лит. мисъл, 1968, № 5; 2) Реквием за акад. Михаил Арнаудов. — Лит. мисъл, 1978, № 6; Изследвания в чест на академик Михаил Арнаудов. Юбилеен сборник. С., 1970; Т о п а л о в, К. Академик Михаил Арнаудов. — Славяни, 1970, № 5; А р н а у д о в а, И. Михаил Арнаудов — човекът и ученият. Литературна анкета и характеристика. С., 1977; Б а л е в с к и, В. Михаил Арнаудов за делото и личността на Васил Априлов. — В: Васил Априлов и българската възрожденска култура. Габрово, 1990, с. 143—148.